ноември

01:07

отново чакам да изгрее слънцето,

а с всеки ден то идва все по-късно

и питам се - дали и него също

не го налягат студът и тъгата,

когато ни гледа отгоре -

забързани, мъртви, отчаяни.

по ноемврийски бездушни,

отишли си мнимо с листата,

отдавна изсъхнали вече,

пометени встрани от тротоара -

за да не пречат на нас,

призраците,

чийто живот са поддържали

цяла година.

(какво ли мислят те

за смисъла на собствения си живот?)

като хората

есента е красива

само в началото,

докато не осъзнаеш за

поредна година,

че тя е просто разноцветна смърт,

която ще си тръгне,

след като е разрушила всичко,

оставяйки една безкрайна дупка,

запълнена единствено от голи клони

и все по-избледнели спомени.

ноември е.

и става още по-студено.

дори и слънцето в небето

се отказва да ни топли.

пак умираме.

"е... сбогом, свят.

сърцето ми заспива зимен сън,

умът ми отлетял е пак на юг.

мечтите ми са вече сухи, гнили,

пометени във ъгълчето на душата ми,

за да не пречат, докато отново бързам

към всепоглъщащата зима.

сбогом, свят,

ще се видим напролет,

когато отново

всичко ще бъде наред",

си казваме

и това изречение

остава завинаги в бъдеще време.

какво пък...

пак ще чакам да изгрее слънцето,

а дотогава ще си мисля как

насред това глобално застудяване

по-скоро се нуждая да го видя

във нечии кехлибарени очи.