ь

обещай ми

да не бъдеш никога

о-то на моя

ер малък

аз и сама ще намеря начин

да имам смисъл

вкусови рецептори

1.

любовта в началото

е сладка

първо гали леко връхчето

на пресушения ти от копнеж език

потърква се във него

като шоколад

за който малкото дете във теб мечтае

разтича се по цялото ти тяло

като захарен сироп върху сладкиш

или пък мед върху безвкусна палачинка

дълго нежно и размекващо

толкова

че не усещаш как

развиваш бавно захарна зависимост

2.

после любовта внимателно

се разделя по страните

на езика ти -

там се храни със сълзите

на страха от цикъла

на пристрастяване и загуба

сега се чудиш как така

от сладък шоколад в устата ти

остана тъжният солен привкус

на сълзите

поднесени с лимонов сок

от плодове които новият живот ти дава

очаквайки според клишетата

все пак да си направиш лимонада

но ти не можеш

нямаш захар

нито пък сироп

изпусна цялата солница в себе си

3.

и въпреки това ти позволяваш

на вече пресолената любов

да стигне края на езика ти

надяваш се

че там с последни сили

ще намериш някой скрит рецептор

който да открие сладкото

но не...

горчивината вече се залепя

по небцето ти

изпълва цялата ти устна кухина

със смесица

от вкус на ряпа

грейпфрут

и кафе без мляко

което никак не е по вкуса ти

изглежда шоколадът

се оказа черен

но ти все пак преглъщаш

със измъчена усмивка

усещаш всички вкусове на любовта

във тялото си

болезнената й горчивина

е като вино

с което да успокоиш сълзите си

дори да не направиш лимонада

или да страдаш от киселини

дори соленото море противоречия

да те оставя вечно на повърхността

дори лимоновият сок върху небцето ти

да те изстисква до последна капка

ти пак ще искаш още

още

още

сладко

из изповедите на една русалка

опитваш се напразно да ме учиш

как трябва да се плува във морето

кога не бива да се доближавам

до тъмните и яростни вълни

къде камъните са прекалено груби

за моите изнежени крака

къде кеят е твърде висок

за да скоча от него

и как русалките

са просто детски блян

безсмислена заблуда

как трябва вече да порасна

и да се откажа от дълбоките води

където вечно ходя да ги търся

но не разбра ли?

идвам от океана

и бурните вълни са моят дом

не можеш да ме прибереш в буркан

със шепа пясък и дузина мидички

и да ме отнесеш далеч

при себе си

където да събирам прах

докато гния върху рафтовете

единствено за да ме гледат хората

и да им казваш "вижте

тя е моя"

не ти принадлежа

но само чакай

аз ще потърпя

на този прашен рафт

далече от дома

а пък когато дойде времето

опашката ми да порасне

ще намеря сили

за да скоча през хиляда свята

и да достигна пак океана

моят бурен и уютен дом

за да издраскам всичките си люспи

върху раковините

да скоча във морето

там - от най-високото на кея

за да се впусна в някое течение

и да не стигна повече брега...

и за да ми повярваш най-накрая

че русалките все пак са истински