ь

обещай ми

да не бъдеш никога

о-то на моя

ер малък

аз и сама ще намеря начин

да имам смисъл

вкусови рецептори

1.

любовта в началото

е сладка

първо гали леко връхчето

на пресушения ти от копнеж език

потърква се във него

като шоколад

за който малкото дете във теб мечтае

разтича се по цялото ти тяло

като захарен сироп върху сладкиш

или пък мед върху безвкусна палачинка

дълго нежно и размекващо

толкова

че не усещаш как

развиваш бавно захарна зависимост

2.

после любовта внимателно

се разделя по страните

на езика ти -

там се храни със сълзите

на страха от цикъла

на пристрастяване и загуба

сега се чудиш как така

от сладък шоколад в устата ти

остана тъжният солен привкус

на сълзите

поднесени с лимонов сок

от плодове които новият живот ти дава

очаквайки според клишетата

все пак да си направиш лимонада

но ти не можеш

нямаш захар

нито пък сироп

изпусна цялата солница в себе си

3.

и въпреки това ти позволяваш

на вече пресолената любов

да стигне края на езика ти

надяваш се

че там с последни сили

ще намериш някой скрит рецептор

който да открие сладкото

но не...

горчивината вече се залепя

по небцето ти

изпълва цялата ти устна кухина

със смесица

от вкус на ряпа

грейпфрут

и кафе без мляко

което никак не е по вкуса ти

изглежда шоколадът

се оказа черен

но ти все пак преглъщаш

със измъчена усмивка

усещаш всички вкусове на любовта

във тялото си

болезнената й горчивина

е като вино

с което да успокоиш сълзите си

дори да не направиш лимонада

или да страдаш от киселини

дори соленото море противоречия

да те оставя вечно на повърхността

дори лимоновият сок върху небцето ти

да те изстисква до последна капка

ти пак ще искаш още

още

още

сладко

из изповедите на една русалка

опитваш се напразно да ме учиш

как трябва да се плува във морето

кога не бива да се доближавам

до тъмните и яростни вълни

къде камъните са прекалено груби

за моите изнежени крака

къде кеят е твърде висок

за да скоча от него

и как русалките

са просто детски блян

безсмислена заблуда

как трябва вече да порасна

и да се откажа от дълбоките води

където вечно ходя да ги търся

но не разбра ли?

идвам от океана

и бурните вълни са моят дом

не можеш да ме прибереш в буркан

със шепа пясък и дузина мидички

и да ме отнесеш далеч

при себе си

където да събирам прах

докато гния върху рафтовете

единствено за да ме гледат хората

и да им казваш "вижте

тя е моя"

не ти принадлежа

но само чакай

аз ще потърпя

на този прашен рафт

далече от дома

а пък когато дойде времето

опашката ми да порасне

ще намеря сили

за да скоча през хиляда свята

и да достигна пак океана

моят бурен и уютен дом

за да издраскам всичките си люспи

върху раковините

да скоча във морето

там - от най-високото на кея

за да се впусна в някое течение

и да не стигна повече брега...

и за да ми повярваш най-накрая

че русалките все пак са истински

ukiyo

(букв. от японски) "плаващ свят"

светът безгрижно плава

по повърхността на мозъчната ми кора

разлива се по кръвоносните ми съдове

и наводнява всеки нерв

и всяка клетка

в сухото ми тяло

за да намери своята

америка във мен

изпълва ме

превръща ме във себе си

за да съм плаваща реалност

тих стремеж

към някаква далечна суша

където моите океани нямат място

светът обрича ме

да корабокруширам

да наводня и твоето сърце

със себе си

да се разсипя цяла върху тялото ти

и да достигна дълбините на душата ти

и всеки белег

всяка драскотина

които толкова стараеш се

да скриеш

за да те опростя

или опропастя

за да отплаваме отново

по небето

да превърнем облаците

в нестабилен дом

и да изливаме света си по земята

докато не станем прости и безсмислени

(ах сложен свят

обречен на изгнаничество

не се изсипвай

върху раменете ни)

ела да търсим наши светове

да изоставим скучното мореплавателство

и да откриваме реалността

по други пътища

потопи ме в себе си сега

наводни ме цяла в свят

изпълнен със любов

а не със страх

просмукай в мен

привършващия костен мозък

на живота

от всичко мога да ти обещая че

ще имаме попътен вятър

краят на света

краят на света настъпва днес

в седем и три сутринта,

когато покрай теб минава

момичето с цигарата в ръка

и с папката за скици в другата,

а и ти си спомняш как

преди година по същото време

в ръката си е държала нечия чужда,

която е изпълвала дробовете й

с любов

вместо със дим.

краят на света настъпва днес

в десет и дванайсет,

щом влезеш при учителката,

която вечно носи черно

и се зачудиш за пореден път

какви ли чувства се опитва да облича

в такива мрачни и измамни цветове

и колко самота я чака вкъщи,

когато се прибира,

за да ги свали от себе си.

краят на света настъпва днес

в четири и двадесет и две следобед,

когато научаваш

за последния дъх на

някаква незнайна братовчедка на дядо ти

и виждаш по лицата

на роднините си

как тази толкова невзрачна смърт

посява в тях зародиша на края,

от който всички са потънали във страх.

краят на света настъпва днес,

привечер, във седем и една,

когато се разплакваш

още щом от телевизора се чуе

как започва новинарската емисия -

вече знаеш, че заради нея

само ще се разболееш

от хроничен страх,

щом вървиш по тъмно сам през улиците.

краят на света настъпва утре,

малко след като удари полунощ -

ти стоиш във празната си стая

и в ума си, пълен до ръба със мисли.

писъците ти умират във възглавницата,

докато обмисляш

края на света си;

докато не видиш

ранните лъчи на слънцето

да се протягат през прозореца

и да те галят топло,

повтаряйки, че всичко

в крайна сметка ще се нареди,

колкото и пъти

днес светът да свърши...

07:03

краят на света настъпва днес

началото му

също.

до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,

че понякога

вместо със думи

аз ви пиша

с тишина;

но не мога

да поместя мислите си

в изречения,

щом напират

да напуснат тялото ми

като вадички, течащи от очите ми

и вливащи се

във едно безкрайно нищо.

тишина -

това е най-болезненият стих,

който ще чета сама на себе си,

преди шумът да ме напусне

и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -

прегърни го,

боядисай го в любимия си цвят,

излей го върху листа с думи,

дори и да не можеш да ги подредиш.

свири, танцувай и изпей

поемите, които не написах;

използвай ги

да счупиш тишината

на замръзналия свят навън,

пречупващ ни под своята статичност.

превърни се в шум

и заразявай другите,

за да ги излекуваш

от безвременното отчуждаване.

това е - антидот на тишината,

който да събира хората

със мислите им

и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;

знам,

че някой друг все пак ще ви напише;

за да освободите най-накрая някого

от собствения му затвор

на несподеляне.

ала на мен сега ми трябва тишина,

с която да се чувствам лека,

чиста,

с която да повярвам във шума;

да се събудя

и да се пречистя.

Стихотворението е отличено в средношколския
конкурс за поезия "Възкресения 2017".

finifugal

(adj) hating endings; of someone who tries to avoid

or prolong the final moments of a story or relationship;

"не си отивай, свят",

аз шепна,

докато поредният финал

ме заглушава

със отдалечаващи се стъпки.

всяка следваща приключваща история

ме затрупва с тежестта

на новото начало

и на всичко минало,

което няма да си върна повече.

казвам сбогом

на приятелства,

любови, на щастливи мигове,

среднощни болки,

минали надежди,

изпарили се сълзи,

сърца, разбити на парчета

и усмивки,

светещи във тъмното.

"защо е умряла, бабо?",

пита петгодишната аз.

"и най-хубавите неща

си имат своя край",

отговаря баба

и ми казва да заспивам.

но аз не мога да заспя

сред всички тези краища,

раздели, загуби и безнадеждности,

сред цялата безсмъртна смърт

и гъста болка,

тегнеща над мен.

"съжалявам,

но така е -

всичко свършва",

казва ми светът,

отивайки си,

за да потвърди

категоричността на думите си

и да ме остави

с непосилната надежда

да дочакам следващия край.

опростена математика

не ме учи

как да решавам

квадратни и системни

уравнения.

не ми показвай

как да рационализирам изрази,

да търся хикс и игрек,

подобни и еднакви триъгълници

и алфа, бета, гама...

не.

с неизвестните от алгебрата

единствено

ще пиша стихове,

с които да намирам своя хикс

по теоремата на моята поезия.

със фигурите от геометрията

единствено

ще обрисувам мислите си

и ще разглеждам целия просторен свят

от всеки съществуващ ъгъл.

остави задачите; ела

да се изгубим в полинома,

във нашето безкрайно уравнение

и в лабиринта от медиани, симетрали,

височини и ъглополовящи;

не го мисли -

все пак ще се намерим,

решили уравнението на другия,

блажено знаещи,

че корените ни

достигат минуса и плюса

на безкрайността.

hanyauku

(v) to walk on tiptoes across hot sand

като изплашени деца на плажа,

боящи се да стъпят върху пясъка,

за да не изгорят

прохождащите си крачка,

по пътя към водата -

така и ние с теб вървим

на пръсти.

тичаме и тичаме,

свободни и незаземени,

страхуващи се

да обичаме,

за да не ни превземе болката

от пламъка на любовта.

но пак забравяме това:

когато спрем и встъпим

в сянката на другия

и заедно

се потопим в горещината

на пясъка пред нас,

уверени,

че все пак ще достигнем до водата;

тогава -

за пореден път пораснали,

спокойно, бавно

(аз и ти)

най-после ще се гмурнем в необята,

в безгрижието на морските вълни,

във любовта,

във топлите усмивки,

в бленуваната, проста свобода.

задръж ръката ми във своята,

повярвай ми -

морето е безкрайно днес.

ела.

луната /в средата на първа четвърт/

il mio cuore è solo tuo

тази нощ

луната

свети само за нас.

пременена във златно

и леко мъглява,

тя танцува на пристана;

сочи ни. с глас

ни прошепва:

"елате със мен да отплавате."

тя ни шепне -

тогава

дори орион

сваля своя лък,

плаче и ни гледа насреща;

той няма кого

да прегръща в нощта,

няма кой със целувка

да го посрещне.

но за нас днес луната

ще е лодка, с която

сами ще пребродим небесната шир;

ще преплаваме целия космос;

ще видим

дори най-далечните, бледи звезди.

ще достигнем копнежи, мечти и надежди,

най-накрая ще бъдем

свободни да сме.

тази нощ, под луната -

няма нищо по-нежно.

целуни ме

и всичко

ще бъде небе...

вече трябва да тръгваме -

последна целувка.

виж... луната се къпе във локвата -

знам,

че ще бъдем вселени,

докато за нея

тя е мъничка капка

и безбрежен океан.

пътуване

пожарът в хоризонта вече стихва

и пламъците се разтварят в синьо

протягам погледа си

през прозореца

и стигам синия лазур,

звездите,

които още са на път да го пробият.

луната е провесила крака

от покрива на зимата,

горчиво слаба, тънка и болезнена.

светът

е бял и снежен,

озарен от залезната светлина,

която си отива за пореден път,

изгубила и своето оранжево.

"да, хубав залез беше -

казва ми луната, -

и исках да го видя по-отблизо...

но се изгорих от пламъците му,

сега боли ме -

пак не мога да заспя,

а пък небето

става все по-тъмно."

"не бой се, луна -

казва тъжното куче,

едничко чернеещо в белия сняг, -

сега ще отплуваме с теб

в необята,

в небесното синьо море,

ще достигнем

още хиляди залези; заедно с теб,

о, луна, в светлини ще се къпем

и светлините ще светят под нас -

светлини, домове и животи.

няма да се изгориш -

аз ще те пазя,

стига ти да светиш винаги над мен."

вие кучето,

но ние отминаваме,

както тръгва си оранжевият ден.

края на тази история не знам -

студът замъгли ми прозореца.

ех... сбогом, куче. сбогом, луна.

ще се видим отново при залеза.

Стихотворението е отличено в националния 

литературен конкурс "Петя Дубарова", 2017 г.

дефиниции

любов е

несъзнателно да се докосваме

с очи, ръце и думи.

да разтваряме душите си

измежду клетките на другия.

да усещаме дъха си слят,

пресечен, сякаш ей сега ще свърши

и ще си отидем заедно,

обгърнати

от електрическо поле,

милион галактики

и две усмивки.

любов е

онова "най-после"

в края на измамващото време,

което ту ни свързва, ту разделя,

оставяйки ме да очаквам теб.

любов е

да пристъпя в тишината

на безкрая с теб

и да намеря себе си

в сърцето ти.

да се открием заедно,

да се познаем - вечни,

и после цялостни

да се изгубим пак.

за поправимото

можем да поправим всичко - знаеш,

само с ножица, лепило и цветя.

срежи това,

което дразни кожата ти,

щом те доближа.

и залепи при мястото,

което заедно

неволно разрушихме

със докосването си.

не искам да се колебаем -

ще разтворим раните

и в тях ще засадим цветя.

ще ги държим на топло,

винаги под слънцето;

ще ги поливаме с любов

и нежна страст.

ще оцелеем с тях през зимата,

намерили

сигурен подслон

една във друга.

а пък когато дойде пролетта,

ще се любуваме

(отново заедно)

на красотата им,

способна да изпепели студа

на нашите неволни грешки...

ела при мен.

ела, любов,

за да поливаме цветята си отново.

със малко слънце,

с капка топлина,

аз знам, че ще разцъфнат скоро.

ноември

01:07

отново чакам да изгрее слънцето,

а с всеки ден то идва все по-късно

и питам се - дали и него също

не го налягат студът и тъгата,

когато ни гледа отгоре -

забързани, мъртви, отчаяни.

по ноемврийски бездушни,

отишли си мнимо с листата,

отдавна изсъхнали вече,

пометени встрани от тротоара -

за да не пречат на нас,

призраците,

чийто живот са поддържали

цяла година.

(какво ли мислят те

за смисъла на собствения си живот?)

като хората

есента е красива

само в началото,

докато не осъзнаеш за

поредна година,

че тя е просто разноцветна смърт,

която ще си тръгне,

след като е разрушила всичко,

оставяйки една безкрайна дупка,

запълнена единствено от голи клони

и все по-избледнели спомени.

ноември е.

и става още по-студено.

дори и слънцето в небето

се отказва да ни топли.

пак умираме.

"е... сбогом, свят.

сърцето ми заспива зимен сън,

умът ми отлетял е пак на юг.

мечтите ми са вече сухи, гнили,

пометени във ъгълчето на душата ми,

за да не пречат, докато отново бързам

към всепоглъщащата зима.

сбогом, свят,

ще се видим напролет,

когато отново

всичко ще бъде наред",

си казваме

и това изречение

остава завинаги в бъдеще време.

какво пък...

пак ще чакам да изгрее слънцето,

а дотогава ще си мисля как

насред това глобално застудяване

по-скоро се нуждая да го видя

във нечии кехлибарени очи.