до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,

че понякога

вместо със думи

аз ви пиша

с тишина;

но не мога

да поместя мислите си

в изречения,

щом напират

да напуснат тялото ми

като вадички, течащи от очите ми

и вливащи се

във едно безкрайно нищо.

тишина -

това е най-болезненият стих,

който ще чета сама на себе си,

преди шумът да ме напусне

и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -

прегърни го,

боядисай го в любимия си цвят,

излей го върху листа с думи,

дори и да не можеш да ги подредиш.

свири, танцувай и изпей

поемите, които не написах;

използвай ги

да счупиш тишината

на замръзналия свят навън,

пречупващ ни под своята статичност.

превърни се в шум

и заразявай другите,

за да ги излекуваш

от безвременното отчуждаване.

това е - антидот на тишината,

който да събира хората

със мислите им

и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;

знам,

че някой друг все пак ще ви напише;

за да освободите най-накрая някого

от собствения му затвор

на несподеляне.

ала на мен сега ми трябва тишина,

с която да се чувствам лека,

чиста,

с която да повярвам във шума;

да се събудя

и да се пречистя.

Стихотворението е отличено в средношколския
конкурс за поезия "Възкресения 2017".