пътуване

пожарът в хоризонта вече стихва

и пламъците се разтварят в синьо

протягам погледа си

през прозореца

и стигам синия лазур,

звездите,

които още са на път да го пробият.

луната е провесила крака

от покрива на зимата,

горчиво слаба, тънка и болезнена.

светът

е бял и снежен,

озарен от залезната светлина,

която си отива за пореден път,

изгубила и своето оранжево.

"да, хубав залез беше -

казва ми луната, -

и исках да го видя по-отблизо...

но се изгорих от пламъците му,

сега боли ме -

пак не мога да заспя,

а пък небето

става все по-тъмно."

"не бой се, луна -

казва тъжното куче,

едничко чернеещо в белия сняг, -

сега ще отплуваме с теб

в необята,

в небесното синьо море,

ще достигнем

още хиляди залези; заедно с теб,

о, луна, в светлини ще се къпем

и светлините ще светят под нас -

светлини, домове и животи.

няма да се изгориш -

аз ще те пазя,

стига ти да светиш винаги над мен."

вие кучето,

но ние отминаваме,

както тръгва си оранжевият ден.

края на тази история не знам -

студът замъгли ми прозореца.

ех... сбогом, куче. сбогом, луна.

ще се видим отново при залеза.

Стихотворението е отличено в националния 

литературен конкурс "Петя Дубарова", 2017 г.