краят на света

краят на света настъпва днес

в седем и три сутринта,

когато покрай теб минава

момичето с цигарата в ръка

и с папката за скици в другата,

а и ти си спомняш как

преди година по същото време

в ръката си е държала нечия чужда,

която е изпълвала дробовете й

с любов

вместо със дим.

краят на света настъпва днес

в десет и дванайсет,

щом влезеш при учителката,

която вечно носи черно

и се зачудиш за пореден път

какви ли чувства се опитва да облича

в такива мрачни и измамни цветове

и колко самота я чака вкъщи,

когато се прибира,

за да ги свали от себе си.

краят на света настъпва днес

в четири и двадесет и две следобед,

когато научаваш

за последния дъх на

някаква незнайна братовчедка на дядо ти

и виждаш по лицата

на роднините си

как тази толкова невзрачна смърт

посява в тях зародиша на края,

от който всички са потънали във страх.

краят на света настъпва днес,

привечер, във седем и една,

когато се разплакваш

още щом от телевизора се чуе

как започва новинарската емисия -

вече знаеш, че заради нея

само ще се разболееш

от хроничен страх,

щом вървиш по тъмно сам през улиците.

краят на света настъпва утре,

малко след като удари полунощ -

ти стоиш във празната си стая

и в ума си, пълен до ръба със мисли.

писъците ти умират във възглавницата,

докато обмисляш

края на света си;

докато не видиш

ранните лъчи на слънцето

да се протягат през прозореца

и да те галят топло,

повтаряйки, че всичко

в крайна сметка ще се нареди,

колкото и пъти

днес светът да свърши...

07:03

краят на света настъпва днес

началото му

също.

до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,

че понякога

вместо със думи

аз ви пиша

с тишина;

но не мога

да поместя мислите си

в изречения,

щом напират

да напуснат тялото ми

като вадички, течащи от очите ми

и вливащи се

във едно безкрайно нищо.

тишина -

това е най-болезненият стих,

който ще чета сама на себе си,

преди шумът да ме напусне

и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -

прегърни го,

боядисай го в любимия си цвят,

излей го върху листа с думи,

дори и да не можеш да ги подредиш.

свири, танцувай и изпей

поемите, които не написах;

използвай ги

да счупиш тишината

на замръзналия свят навън,

пречупващ ни под своята статичност.

превърни се в шум

и заразявай другите,

за да ги излекуваш

от безвременното отчуждаване.

това е - антидот на тишината,

който да събира хората

със мислите им

и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;

знам,

че някой друг все пак ще ви напише;

за да освободите най-накрая някого

от собствения му затвор

на несподеляне.

ала на мен сега ми трябва тишина,

с която да се чувствам лека,

чиста,

с която да повярвам във шума;

да се събудя

и да се пречистя.

Стихотворението е отличено в средношколския
конкурс за поезия "Възкресения 2017".

finifugal

(adj) hating endings; of someone who tries to avoid

or prolong the final moments of a story or relationship;

"не си отивай, свят",

аз шепна,

докато поредният финал

ме заглушава

със отдалечаващи се стъпки.

всяка следваща приключваща история

ме затрупва с тежестта

на новото начало

и на всичко минало,

което няма да си върна повече.

казвам сбогом

на приятелства,

любови, на щастливи мигове,

среднощни болки,

минали надежди,

изпарили се сълзи,

сърца, разбити на парчета

и усмивки,

светещи във тъмното.

"защо е умряла, бабо?",

пита петгодишната аз.

"и най-хубавите неща

си имат своя край",

отговаря баба

и ми казва да заспивам.

но аз не мога да заспя

сред всички тези краища,

раздели, загуби и безнадеждности,

сред цялата безсмъртна смърт

и гъста болка,

тегнеща над мен.

"съжалявам,

но така е -

всичко свършва",

казва ми светът,

отивайки си,

за да потвърди

категоричността на думите си

и да ме остави

с непосилната надежда

да дочакам следващия край.

опростена математика

не ме учи

как да решавам

квадратни и системни

уравнения.

не ми показвай

как да рационализирам изрази,

да търся хикс и игрек,

подобни и еднакви триъгълници

и алфа, бета, гама...

не.

с неизвестните от алгебрата

единствено

ще пиша стихове,

с които да намирам своя хикс

по теоремата на моята поезия.

със фигурите от геометрията

единствено

ще обрисувам мислите си

и ще разглеждам целия просторен свят

от всеки съществуващ ъгъл.

остави задачите; ела

да се изгубим в полинома,

във нашето безкрайно уравнение

и в лабиринта от медиани, симетрали,

височини и ъглополовящи;

не го мисли -

все пак ще се намерим,

решили уравнението на другия,

блажено знаещи,

че корените ни

достигат минуса и плюса

на безкрайността.

hanyauku

(v) to walk on tiptoes across hot sand

като изплашени деца на плажа,

боящи се да стъпят върху пясъка,

за да не изгорят

прохождащите си крачка,

по пътя към водата -

така и ние с теб вървим

на пръсти.

тичаме и тичаме,

свободни и незаземени,

страхуващи се

да обичаме,

за да не ни превземе болката

от пламъка на любовта.

но пак забравяме това:

когато спрем и встъпим

в сянката на другия

и заедно

се потопим в горещината

на пясъка пред нас,

уверени,

че все пак ще достигнем до водата;

тогава -

за пореден път пораснали,

спокойно, бавно

(аз и ти)

най-после ще се гмурнем в необята,

в безгрижието на морските вълни,

във любовта,

във топлите усмивки,

в бленуваната, проста свобода.

задръж ръката ми във своята,

повярвай ми -

морето е безкрайно днес.

ела.

луната /в средата на първа четвърт/

il mio cuore è solo tuo

тази нощ

луната

свети само за нас.

пременена във златно

и леко мъглява,

тя танцува на пристана;

сочи ни. с глас

ни прошепва:

"елате със мен да отплавате."

тя ни шепне -

тогава

дори орион

сваля своя лък,

плаче и ни гледа насреща;

той няма кого

да прегръща в нощта,

няма кой със целувка

да го посрещне.

но за нас днес луната

ще е лодка, с която

сами ще пребродим небесната шир;

ще преплаваме целия космос;

ще видим

дори най-далечните, бледи звезди.

ще достигнем копнежи, мечти и надежди,

най-накрая ще бъдем

свободни да сме.

тази нощ, под луната -

няма нищо по-нежно.

целуни ме

и всичко

ще бъде небе...

вече трябва да тръгваме -

последна целувка.

виж... луната се къпе във локвата -

знам,

че ще бъдем вселени,

докато за нея

тя е мъничка капка

и безбрежен океан.

пътуване

пожарът в хоризонта вече стихва

и пламъците се разтварят в синьо

протягам погледа си

през прозореца

и стигам синия лазур,

звездите,

които още са на път да го пробият.

луната е провесила крака

от покрива на зимата,

горчиво слаба, тънка и болезнена.

светът

е бял и снежен,

озарен от залезната светлина,

която си отива за пореден път,

изгубила и своето оранжево.

"да, хубав залез беше -

казва ми луната, -

и исках да го видя по-отблизо...

но се изгорих от пламъците му,

сега боли ме -

пак не мога да заспя,

а пък небето

става все по-тъмно."

"не бой се, луна -

казва тъжното куче,

едничко чернеещо в белия сняг, -

сега ще отплуваме с теб

в необята,

в небесното синьо море,

ще достигнем

още хиляди залези; заедно с теб,

о, луна, в светлини ще се къпем

и светлините ще светят под нас -

светлини, домове и животи.

няма да се изгориш -

аз ще те пазя,

стига ти да светиш винаги над мен."

вие кучето,

но ние отминаваме,

както тръгва си оранжевият ден.

края на тази история не знам -

студът замъгли ми прозореца.

ех... сбогом, куче. сбогом, луна.

ще се видим отново при залеза.

Стихотворението е отличено в националния 

литературен конкурс "Петя Дубарова", 2017 г.

дефиниции

любов е

несъзнателно да се докосваме

с очи, ръце и думи.

да разтваряме душите си

измежду клетките на другия.

да усещаме дъха си слят,

пресечен, сякаш ей сега ще свърши

и ще си отидем заедно,

обгърнати

от електрическо поле,

милион галактики

и две усмивки.

любов е

онова "най-после"

в края на измамващото време,

което ту ни свързва, ту разделя,

оставяйки ме да очаквам теб.

любов е

да пристъпя в тишината

на безкрая с теб

и да намеря себе си

в сърцето ти.

да се открием заедно,

да се познаем - вечни,

и после цялостни

да се изгубим пак.

за поправимото

можем да поправим всичко - знаеш,

само с ножица, лепило и цветя.

срежи това,

което дразни кожата ти,

щом те доближа.

и залепи при мястото,

което заедно

неволно разрушихме

със докосването си.

не искам да се колебаем -

ще разтворим раните

и в тях ще засадим цветя.

ще ги държим на топло,

винаги под слънцето;

ще ги поливаме с любов

и нежна страст.

ще оцелеем с тях през зимата,

намерили

сигурен подслон

една във друга.

а пък когато дойде пролетта,

ще се любуваме

(отново заедно)

на красотата им,

способна да изпепели студа

на нашите неволни грешки...

ела при мен.

ела, любов,

за да поливаме цветята си отново.

със малко слънце,

с капка топлина,

аз знам, че ще разцъфнат скоро.

ноември

01:07

отново чакам да изгрее слънцето,

а с всеки ден то идва все по-късно

и питам се - дали и него също

не го налягат студът и тъгата,

когато ни гледа отгоре -

забързани, мъртви, отчаяни.

по ноемврийски бездушни,

отишли си мнимо с листата,

отдавна изсъхнали вече,

пометени встрани от тротоара -

за да не пречат на нас,

призраците,

чийто живот са поддържали

цяла година.

(какво ли мислят те

за смисъла на собствения си живот?)

като хората

есента е красива

само в началото,

докато не осъзнаеш за

поредна година,

че тя е просто разноцветна смърт,

която ще си тръгне,

след като е разрушила всичко,

оставяйки една безкрайна дупка,

запълнена единствено от голи клони

и все по-избледнели спомени.

ноември е.

и става още по-студено.

дори и слънцето в небето

се отказва да ни топли.

пак умираме.

"е... сбогом, свят.

сърцето ми заспива зимен сън,

умът ми отлетял е пак на юг.

мечтите ми са вече сухи, гнили,

пометени във ъгълчето на душата ми,

за да не пречат, докато отново бързам

към всепоглъщащата зима.

сбогом, свят,

ще се видим напролет,

когато отново

всичко ще бъде наред",

си казваме

и това изречение

остава завинаги в бъдеще време.

какво пък...

пак ще чакам да изгрее слънцето,

а дотогава ще си мисля как

насред това глобално застудяване

по-скоро се нуждая да го видя

във нечии кехлибарени очи.

разрухата на стъкления похлупак

Поех дълбоко въздух и се заслушах

в екливата хвалба на сърцето ми.

Силвия Плат

отново лято е.

аз съществувам

седя сама

в поляните на моето съзнание.

върхът на мъртвата смокиня

прави гледката самотна и далечна,

но и това е някак си уютно,

(щом вече виждам всичко в цвят)

седя си тук и наблюдавам

гниещите плодове там долу,

под дървото,

докато мравките събират

похабените парчета

от мечти, които аз захвърлих,

за да бъда другаде.

под дървото

е един предишен смисъл,

който безвъзвратно разруших.

и въпреки това се върнах тук -

аз съществувам -

отново на върха на тази смъртна сцена,

за да осъзная

и да преповторя

в тези редове,

белязани от счупени стъкла

и сладко от смокини -

че дори неразрушимите стени

на стъклените похлупаци

се стопяват и изчезват,

щом повярваш

в тяхното несъществуване;

щом си мислиш за това,

което искаш,

и което е отвъд -

в очакване да се освободиш

от призраците

на пропуснатите шансове

и клаустрофобията

на прозрачните затвори,

в които охраняват само

черни кучета.

седя си,

гледам гниещите плодове

на мъртвото ми минало

и в този ред на мисли

забелязвам, че дървото ми

(най-сетне)

пак започва да цъфти.

наистина е лято този път.

и този път

аз съществувам.

суицидно

навън е мрачно

като в пет следобед,

а е само десет сутринта.

колко тъжно е това -

дори денят

мечтае си по-бързо

да умре.

пламъци

не можах да те забравя,
затова
облякох спомена за тебе в думи.
хвърлих думите в
камината насред
горящите дърва
и гледах как
пламтящите ръце на огъня
ги задушават.
в един момент
ти беше просто пламъци,
изгарящи ме нежно.
но после огънят
отне ми
всяка наша дума.
остана само пепелта
на вечно миналото.
едни злопаметни парченца
спомен, неспособни
да се съединят отново.
каква ирония.
отърсих се от теб,
а пак ще трябва
да събирам пепелта,
която ми остави.
и пак, и пак, и пак.
завинаги.
не мога да те изгоря
напълно, защото
винаги ще има нещо
след пожара -
да ми напомня за
това, което
вечно се опитвам да забравя.

клаустрофобия

клаустрофобия е,

когато

празнината, която

остави след себе си

ме задушава.

клаустрофобия е,

когато

безкрайната дупка

в душата ми

ме смазва с тежестта си.

клаустрофобия е,

когато

се давя

в широките мисли за теб

и загърбвам света,

за да бъда отново

притисната в себе си.

клаустрофобия е,

когато

пространството

е необятно в мен,

оставя ме без дъх

и ме убива.

клаустрофобия е,

когато

погребана съм в тази празнота,

в това безсмислено несъществуване.

стоя приклещена във мислите си.

не дишам.

теб те няма.

клаустрофобия е.