Поех дълбоко въздух и се заслушах
в екливата хвалба на сърцето ми.
Силвия Плат
отново лято е.
аз съществувам
седя сама
в поляните на моето съзнание.
върхът на мъртвата смокиня
прави гледката самотна и далечна,
но и това е някак си уютно,
(щом вече виждам всичко в цвят)
седя си тук и наблюдавам
гниещите плодове там долу,
под дървото,
докато мравките събират
похабените парчета
от мечти, които аз захвърлих,
за да бъда другаде.
под дървото
е един предишен смисъл,
който безвъзвратно разруших.
и въпреки това се върнах тук -
аз съществувам -
отново на върха на тази смъртна сцена,
за да осъзная
и да преповторя
в тези редове,
белязани от счупени стъкла
и сладко от смокини -
че дори неразрушимите стени
на стъклените похлупаци
се стопяват и изчезват,
щом повярваш
в тяхното несъществуване;
щом си мислиш за това,
което искаш,
и което е отвъд -
в очакване да се освободиш
от призраците
на пропуснатите шансове
и клаустрофобията
на прозрачните затвори,
в които охраняват само
черни кучета.
седя си,
гледам гниещите плодове
на мъртвото ми минало
и в този ред на мисли
забелязвам, че дървото ми
(най-сетне)
пак започва да цъфти.
наистина е лято този път.
и този път
аз съществувам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар