из изповедите на една русалка

опитваш се напразно да ме учиш

как трябва да се плува във морето

кога не бива да се доближавам

до тъмните и яростни вълни

къде камъните са прекалено груби

за моите изнежени крака

къде кеят е твърде висок

за да скоча от него

и как русалките

са просто детски блян

безсмислена заблуда

как трябва вече да порасна

и да се откажа от дълбоките води

където вечно ходя да ги търся

но не разбра ли?

идвам от океана

и бурните вълни са моят дом

не можеш да ме прибереш в буркан

със шепа пясък и дузина мидички

и да ме отнесеш далеч

при себе си

където да събирам прах

докато гния върху рафтовете

единствено за да ме гледат хората

и да им казваш "вижте

тя е моя"

не ти принадлежа

но само чакай

аз ще потърпя

на този прашен рафт

далече от дома

а пък когато дойде времето

опашката ми да порасне

ще намеря сили

за да скоча през хиляда свята

и да достигна пак океана

моят бурен и уютен дом

за да издраскам всичките си люспи

върху раковините

да скоча във морето

там - от най-високото на кея

за да се впусна в някое течение

и да не стигна повече брега...

и за да ми повярваш най-накрая

че русалките все пак са истински

finifugal

(adj) hating endings; of someone who tries to avoid

or prolong the final moments of a story or relationship;

"не си отивай, свят",

аз шепна,

докато поредният финал

ме заглушава

със отдалечаващи се стъпки.

всяка следваща приключваща история

ме затрупва с тежестта

на новото начало

и на всичко минало,

което няма да си върна повече.

казвам сбогом

на приятелства,

любови, на щастливи мигове,

среднощни болки,

минали надежди,

изпарили се сълзи,

сърца, разбити на парчета

и усмивки,

светещи във тъмното.

"защо е умряла, бабо?",

пита петгодишната аз.

"и най-хубавите неща

си имат своя край",

отговаря баба

и ми казва да заспивам.

но аз не мога да заспя

сред всички тези краища,

раздели, загуби и безнадеждности,

сред цялата безсмъртна смърт

и гъста болка,

тегнеща над мен.

"съжалявам,

но така е -

всичко свършва",

казва ми светът,

отивайки си,

за да потвърди

категоричността на думите си

и да ме остави

с непосилната надежда

да дочакам следващия край.

опростена математика

не ме учи

как да решавам

квадратни и системни

уравнения.

не ми показвай

как да рационализирам изрази,

да търся хикс и игрек,

подобни и еднакви триъгълници

и алфа, бета, гама...

не.

с неизвестните от алгебрата

единствено

ще пиша стихове,

с които да намирам своя хикс

по теоремата на моята поезия.

със фигурите от геометрията

единствено

ще обрисувам мислите си

и ще разглеждам целия просторен свят

от всеки съществуващ ъгъл.

остави задачите; ела

да се изгубим в полинома,

във нашето безкрайно уравнение

и в лабиринта от медиани, симетрали,

височини и ъглополовящи;

не го мисли -

все пак ще се намерим,

решили уравнението на другия,

блажено знаещи,

че корените ни

достигат минуса и плюса

на безкрайността.

луната /в средата на първа четвърт/

il mio cuore è solo tuo

тази нощ

луната

свети само за нас.

пременена във златно

и леко мъглява,

тя танцува на пристана;

сочи ни. с глас

ни прошепва:

"елате със мен да отплавате."

тя ни шепне -

тогава

дори орион

сваля своя лък,

плаче и ни гледа насреща;

той няма кого

да прегръща в нощта,

няма кой със целувка

да го посрещне.

но за нас днес луната

ще е лодка, с която

сами ще пребродим небесната шир;

ще преплаваме целия космос;

ще видим

дори най-далечните, бледи звезди.

ще достигнем копнежи, мечти и надежди,

най-накрая ще бъдем

свободни да сме.

тази нощ, под луната -

няма нищо по-нежно.

целуни ме

и всичко

ще бъде небе...

вече трябва да тръгваме -

последна целувка.

виж... луната се къпе във локвата -

знам,

че ще бъдем вселени,

докато за нея

тя е мъничка капка

и безбрежен океан.

дефиниции

любов е

несъзнателно да се докосваме

с очи, ръце и думи.

да разтваряме душите си

измежду клетките на другия.

да усещаме дъха си слят,

пресечен, сякаш ей сега ще свърши

и ще си отидем заедно,

обгърнати

от електрическо поле,

милион галактики

и две усмивки.

любов е

онова "най-после"

в края на измамващото време,

което ту ни свързва, ту разделя,

оставяйки ме да очаквам теб.

любов е

да пристъпя в тишината

на безкрая с теб

и да намеря себе си

в сърцето ти.

да се открием заедно,

да се познаем - вечни,

и после цялостни

да се изгубим пак.

ноември

01:07

отново чакам да изгрее слънцето,

а с всеки ден то идва все по-късно

и питам се - дали и него също

не го налягат студът и тъгата,

когато ни гледа отгоре -

забързани, мъртви, отчаяни.

по ноемврийски бездушни,

отишли си мнимо с листата,

отдавна изсъхнали вече,

пометени встрани от тротоара -

за да не пречат на нас,

призраците,

чийто живот са поддържали

цяла година.

(какво ли мислят те

за смисъла на собствения си живот?)

като хората

есента е красива

само в началото,

докато не осъзнаеш за

поредна година,

че тя е просто разноцветна смърт,

която ще си тръгне,

след като е разрушила всичко,

оставяйки една безкрайна дупка,

запълнена единствено от голи клони

и все по-избледнели спомени.

ноември е.

и става още по-студено.

дори и слънцето в небето

се отказва да ни топли.

пак умираме.

"е... сбогом, свят.

сърцето ми заспива зимен сън,

умът ми отлетял е пак на юг.

мечтите ми са вече сухи, гнили,

пометени във ъгълчето на душата ми,

за да не пречат, докато отново бързам

към всепоглъщащата зима.

сбогом, свят,

ще се видим напролет,

когато отново

всичко ще бъде наред",

си казваме

и това изречение

остава завинаги в бъдеще време.

какво пък...

пак ще чакам да изгрее слънцето,

а дотогава ще си мисля как

насред това глобално застудяване

по-скоро се нуждая да го видя

във нечии кехлибарени очи.

разрухата на стъкления похлупак

Поех дълбоко въздух и се заслушах

в екливата хвалба на сърцето ми.

Силвия Плат

отново лято е.

аз съществувам

седя сама

в поляните на моето съзнание.

върхът на мъртвата смокиня

прави гледката самотна и далечна,

но и това е някак си уютно,

(щом вече виждам всичко в цвят)

седя си тук и наблюдавам

гниещите плодове там долу,

под дървото,

докато мравките събират

похабените парчета

от мечти, които аз захвърлих,

за да бъда другаде.

под дървото

е един предишен смисъл,

който безвъзвратно разруших.

и въпреки това се върнах тук -

аз съществувам -

отново на върха на тази смъртна сцена,

за да осъзная

и да преповторя

в тези редове,

белязани от счупени стъкла

и сладко от смокини -

че дори неразрушимите стени

на стъклените похлупаци

се стопяват и изчезват,

щом повярваш

в тяхното несъществуване;

щом си мислиш за това,

което искаш,

и което е отвъд -

в очакване да се освободиш

от призраците

на пропуснатите шансове

и клаустрофобията

на прозрачните затвори,

в които охраняват само

черни кучета.

седя си,

гледам гниещите плодове

на мъртвото ми минало

и в този ред на мисли

забелязвам, че дървото ми

(най-сетне)

пак започва да цъфти.

наистина е лято този път.

и този път

аз съществувам.

клаустрофобия

клаустрофобия е,

когато

празнината, която

остави след себе си

ме задушава.

клаустрофобия е,

когато

безкрайната дупка

в душата ми

ме смазва с тежестта си.

клаустрофобия е,

когато

се давя

в широките мисли за теб

и загърбвам света,

за да бъда отново

притисната в себе си.

клаустрофобия е,

когато

пространството

е необятно в мен,

оставя ме без дъх

и ме убива.

клаустрофобия е,

когато

погребана съм в тази празнота,

в това безсмислено несъществуване.

стоя приклещена във мислите си.

не дишам.

теб те няма.

клаустрофобия е.