вкусови рецептори

1.

любовта в началото

е сладка

първо гали леко връхчето

на пресушения ти от копнеж език

потърква се във него

като шоколад

за който малкото дете във теб мечтае

разтича се по цялото ти тяло

като захарен сироп върху сладкиш

или пък мед върху безвкусна палачинка

дълго нежно и размекващо

толкова

че не усещаш как

развиваш бавно захарна зависимост

2.

после любовта внимателно

се разделя по страните

на езика ти -

там се храни със сълзите

на страха от цикъла

на пристрастяване и загуба

сега се чудиш как така

от сладък шоколад в устата ти

остана тъжният солен привкус

на сълзите

поднесени с лимонов сок

от плодове които новият живот ти дава

очаквайки според клишетата

все пак да си направиш лимонада

но ти не можеш

нямаш захар

нито пък сироп

изпусна цялата солница в себе си

3.

и въпреки това ти позволяваш

на вече пресолената любов

да стигне края на езика ти

надяваш се

че там с последни сили

ще намериш някой скрит рецептор

който да открие сладкото

но не...

горчивината вече се залепя

по небцето ти

изпълва цялата ти устна кухина

със смесица

от вкус на ряпа

грейпфрут

и кафе без мляко

което никак не е по вкуса ти

изглежда шоколадът

се оказа черен

но ти все пак преглъщаш

със измъчена усмивка

усещаш всички вкусове на любовта

във тялото си

болезнената й горчивина

е като вино

с което да успокоиш сълзите си

дори да не направиш лимонада

или да страдаш от киселини

дори соленото море противоречия

да те оставя вечно на повърхността

дори лимоновият сок върху небцето ти

да те изстисква до последна капка

ти пак ще искаш още

още

още

сладко

ukiyo

(букв. от японски) "плаващ свят"

светът безгрижно плава

по повърхността на мозъчната ми кора

разлива се по кръвоносните ми съдове

и наводнява всеки нерв

и всяка клетка

в сухото ми тяло

за да намери своята

америка във мен

изпълва ме

превръща ме във себе си

за да съм плаваща реалност

тих стремеж

към някаква далечна суша

където моите океани нямат място

светът обрича ме

да корабокруширам

да наводня и твоето сърце

със себе си

да се разсипя цяла върху тялото ти

и да достигна дълбините на душата ти

и всеки белег

всяка драскотина

които толкова стараеш се

да скриеш

за да те опростя

или опропастя

за да отплаваме отново

по небето

да превърнем облаците

в нестабилен дом

и да изливаме света си по земята

докато не станем прости и безсмислени

(ах сложен свят

обречен на изгнаничество

не се изсипвай

върху раменете ни)

ела да търсим наши светове

да изоставим скучното мореплавателство

и да откриваме реалността

по други пътища

потопи ме в себе си сега

наводни ме цяла в свят

изпълнен със любов

а не със страх

просмукай в мен

привършващия костен мозък

на живота

от всичко мога да ти обещая че

ще имаме попътен вятър

краят на света

краят на света настъпва днес

в седем и три сутринта,

когато покрай теб минава

момичето с цигарата в ръка

и с папката за скици в другата,

а и ти си спомняш как

преди година по същото време

в ръката си е държала нечия чужда,

която е изпълвала дробовете й

с любов

вместо със дим.

краят на света настъпва днес

в десет и дванайсет,

щом влезеш при учителката,

която вечно носи черно

и се зачудиш за пореден път

какви ли чувства се опитва да облича

в такива мрачни и измамни цветове

и колко самота я чака вкъщи,

когато се прибира,

за да ги свали от себе си.

краят на света настъпва днес

в четири и двадесет и две следобед,

когато научаваш

за последния дъх на

някаква незнайна братовчедка на дядо ти

и виждаш по лицата

на роднините си

как тази толкова невзрачна смърт

посява в тях зародиша на края,

от който всички са потънали във страх.

краят на света настъпва днес,

привечер, във седем и една,

когато се разплакваш

още щом от телевизора се чуе

как започва новинарската емисия -

вече знаеш, че заради нея

само ще се разболееш

от хроничен страх,

щом вървиш по тъмно сам през улиците.

краят на света настъпва утре,

малко след като удари полунощ -

ти стоиш във празната си стая

и в ума си, пълен до ръба със мисли.

писъците ти умират във възглавницата,

докато обмисляш

края на света си;

докато не видиш

ранните лъчи на слънцето

да се протягат през прозореца

и да те галят топло,

повтаряйки, че всичко

в крайна сметка ще се нареди,

колкото и пъти

днес светът да свърши...

07:03

краят на света настъпва днес

началото му

също.

опростена математика

не ме учи

как да решавам

квадратни и системни

уравнения.

не ми показвай

как да рационализирам изрази,

да търся хикс и игрек,

подобни и еднакви триъгълници

и алфа, бета, гама...

не.

с неизвестните от алгебрата

единствено

ще пиша стихове,

с които да намирам своя хикс

по теоремата на моята поезия.

със фигурите от геометрията

единствено

ще обрисувам мислите си

и ще разглеждам целия просторен свят

от всеки съществуващ ъгъл.

остави задачите; ела

да се изгубим в полинома,

във нашето безкрайно уравнение

и в лабиринта от медиани, симетрали,

височини и ъглополовящи;

не го мисли -

все пак ще се намерим,

решили уравнението на другия,

блажено знаещи,

че корените ни

достигат минуса и плюса

на безкрайността.

hanyauku

(v) to walk on tiptoes across hot sand

като изплашени деца на плажа,

боящи се да стъпят върху пясъка,

за да не изгорят

прохождащите си крачка,

по пътя към водата -

така и ние с теб вървим

на пръсти.

тичаме и тичаме,

свободни и незаземени,

страхуващи се

да обичаме,

за да не ни превземе болката

от пламъка на любовта.

но пак забравяме това:

когато спрем и встъпим

в сянката на другия

и заедно

се потопим в горещината

на пясъка пред нас,

уверени,

че все пак ще достигнем до водата;

тогава -

за пореден път пораснали,

спокойно, бавно

(аз и ти)

най-после ще се гмурнем в необята,

в безгрижието на морските вълни,

във любовта,

във топлите усмивки,

в бленуваната, проста свобода.

задръж ръката ми във своята,

повярвай ми -

морето е безкрайно днес.

ела.

луната /в средата на първа четвърт/

il mio cuore è solo tuo

тази нощ

луната

свети само за нас.

пременена във златно

и леко мъглява,

тя танцува на пристана;

сочи ни. с глас

ни прошепва:

"елате със мен да отплавате."

тя ни шепне -

тогава

дори орион

сваля своя лък,

плаче и ни гледа насреща;

той няма кого

да прегръща в нощта,

няма кой със целувка

да го посрещне.

но за нас днес луната

ще е лодка, с която

сами ще пребродим небесната шир;

ще преплаваме целия космос;

ще видим

дори най-далечните, бледи звезди.

ще достигнем копнежи, мечти и надежди,

най-накрая ще бъдем

свободни да сме.

тази нощ, под луната -

няма нищо по-нежно.

целуни ме

и всичко

ще бъде небе...

вече трябва да тръгваме -

последна целувка.

виж... луната се къпе във локвата -

знам,

че ще бъдем вселени,

докато за нея

тя е мъничка капка

и безбрежен океан.

пътуване

пожарът в хоризонта вече стихва

и пламъците се разтварят в синьо

протягам погледа си

през прозореца

и стигам синия лазур,

звездите,

които още са на път да го пробият.

луната е провесила крака

от покрива на зимата,

горчиво слаба, тънка и болезнена.

светът

е бял и снежен,

озарен от залезната светлина,

която си отива за пореден път,

изгубила и своето оранжево.

"да, хубав залез беше -

казва ми луната, -

и исках да го видя по-отблизо...

но се изгорих от пламъците му,

сега боли ме -

пак не мога да заспя,

а пък небето

става все по-тъмно."

"не бой се, луна -

казва тъжното куче,

едничко чернеещо в белия сняг, -

сега ще отплуваме с теб

в необята,

в небесното синьо море,

ще достигнем

още хиляди залези; заедно с теб,

о, луна, в светлини ще се къпем

и светлините ще светят под нас -

светлини, домове и животи.

няма да се изгориш -

аз ще те пазя,

стига ти да светиш винаги над мен."

вие кучето,

но ние отминаваме,

както тръгва си оранжевият ден.

края на тази история не знам -

студът замъгли ми прозореца.

ех... сбогом, куче. сбогом, луна.

ще се видим отново при залеза.

Стихотворението е отличено в националния 

литературен конкурс "Петя Дубарова", 2017 г.

дефиниции

любов е

несъзнателно да се докосваме

с очи, ръце и думи.

да разтваряме душите си

измежду клетките на другия.

да усещаме дъха си слят,

пресечен, сякаш ей сега ще свърши

и ще си отидем заедно,

обгърнати

от електрическо поле,

милион галактики

и две усмивки.

любов е

онова "най-после"

в края на измамващото време,

което ту ни свързва, ту разделя,

оставяйки ме да очаквам теб.

любов е

да пристъпя в тишината

на безкрая с теб

и да намеря себе си

в сърцето ти.

да се открием заедно,

да се познаем - вечни,

и после цялостни

да се изгубим пак.

за поправимото

можем да поправим всичко - знаеш,

само с ножица, лепило и цветя.

срежи това,

което дразни кожата ти,

щом те доближа.

и залепи при мястото,

което заедно

неволно разрушихме

със докосването си.

не искам да се колебаем -

ще разтворим раните

и в тях ще засадим цветя.

ще ги държим на топло,

винаги под слънцето;

ще ги поливаме с любов

и нежна страст.

ще оцелеем с тях през зимата,

намерили

сигурен подслон

една във друга.

а пък когато дойде пролетта,

ще се любуваме

(отново заедно)

на красотата им,

способна да изпепели студа

на нашите неволни грешки...

ела при мен.

ела, любов,

за да поливаме цветята си отново.

със малко слънце,

с капка топлина,

аз знам, че ще разцъфнат скоро.

разрухата на стъкления похлупак

Поех дълбоко въздух и се заслушах

в екливата хвалба на сърцето ми.

Силвия Плат

отново лято е.

аз съществувам

седя сама

в поляните на моето съзнание.

върхът на мъртвата смокиня

прави гледката самотна и далечна,

но и това е някак си уютно,

(щом вече виждам всичко в цвят)

седя си тук и наблюдавам

гниещите плодове там долу,

под дървото,

докато мравките събират

похабените парчета

от мечти, които аз захвърлих,

за да бъда другаде.

под дървото

е един предишен смисъл,

който безвъзвратно разруших.

и въпреки това се върнах тук -

аз съществувам -

отново на върха на тази смъртна сцена,

за да осъзная

и да преповторя

в тези редове,

белязани от счупени стъкла

и сладко от смокини -

че дори неразрушимите стени

на стъклените похлупаци

се стопяват и изчезват,

щом повярваш

в тяхното несъществуване;

щом си мислиш за това,

което искаш,

и което е отвъд -

в очакване да се освободиш

от призраците

на пропуснатите шансове

и клаустрофобията

на прозрачните затвори,

в които охраняват само

черни кучета.

седя си,

гледам гниещите плодове

на мъртвото ми минало

и в този ред на мисли

забелязвам, че дървото ми

(най-сетне)

пак започва да цъфти.

наистина е лято този път.

и този път

аз съществувам.