опростена математика

не ме учи

как да решавам

квадратни и системни

уравнения.

не ми показвай

как да рационализирам изрази,

да търся хикс и игрек,

подобни и еднакви триъгълници

и алфа, бета, гама...

не.

с неизвестните от алгебрата

единствено

ще пиша стихове,

с които да намирам своя хикс

по теоремата на моята поезия.

със фигурите от геометрията

единствено

ще обрисувам мислите си

и ще разглеждам целия просторен свят

от всеки съществуващ ъгъл.

остави задачите; ела

да се изгубим в полинома,

във нашето безкрайно уравнение

и в лабиринта от медиани, симетрали,

височини и ъглополовящи;

не го мисли -

все пак ще се намерим,

решили уравнението на другия,

блажено знаещи,

че корените ни

достигат минуса и плюса

на безкрайността.

пътуване

пожарът в хоризонта вече стихва

и пламъците се разтварят в синьо

протягам погледа си

през прозореца

и стигам синия лазур,

звездите,

които още са на път да го пробият.

луната е провесила крака

от покрива на зимата,

горчиво слаба, тънка и болезнена.

светът

е бял и снежен,

озарен от залезната светлина,

която си отива за пореден път,

изгубила и своето оранжево.

"да, хубав залез беше -

казва ми луната, -

и исках да го видя по-отблизо...

но се изгорих от пламъците му,

сега боли ме -

пак не мога да заспя,

а пък небето

става все по-тъмно."

"не бой се, луна -

казва тъжното куче,

едничко чернеещо в белия сняг, -

сега ще отплуваме с теб

в необята,

в небесното синьо море,

ще достигнем

още хиляди залези; заедно с теб,

о, луна, в светлини ще се къпем

и светлините ще светят под нас -

светлини, домове и животи.

няма да се изгориш -

аз ще те пазя,

стига ти да светиш винаги над мен."

вие кучето,

но ние отминаваме,

както тръгва си оранжевият ден.

края на тази история не знам -

студът замъгли ми прозореца.

ех... сбогом, куче. сбогом, луна.

ще се видим отново при залеза.

Стихотворението е отличено в националния 

литературен конкурс "Петя Дубарова", 2017 г.