ukiyo

(букв. от японски) "плаващ свят"

светът безгрижно плава

по повърхността на мозъчната ми кора

разлива се по кръвоносните ми съдове

и наводнява всеки нерв

и всяка клетка

в сухото ми тяло

за да намери своята

америка във мен

изпълва ме

превръща ме във себе си

за да съм плаваща реалност

тих стремеж

към някаква далечна суша

където моите океани нямат място

светът обрича ме

да корабокруширам

да наводня и твоето сърце

със себе си

да се разсипя цяла върху тялото ти

и да достигна дълбините на душата ти

и всеки белег

всяка драскотина

които толкова стараеш се

да скриеш

за да те опростя

или опропастя

за да отплаваме отново

по небето

да превърнем облаците

в нестабилен дом

и да изливаме света си по земята

докато не станем прости и безсмислени

(ах сложен свят

обречен на изгнаничество

не се изсипвай

върху раменете ни)

ела да търсим наши светове

да изоставим скучното мореплавателство

и да откриваме реалността

по други пътища

потопи ме в себе си сега

наводни ме цяла в свят

изпълнен със любов

а не със страх

просмукай в мен

привършващия костен мозък

на живота

от всичко мога да ти обещая че

ще имаме попътен вятър

краят на света

краят на света настъпва днес

в седем и три сутринта,

когато покрай теб минава

момичето с цигарата в ръка

и с папката за скици в другата,

а и ти си спомняш как

преди година по същото време

в ръката си е държала нечия чужда,

която е изпълвала дробовете й

с любов

вместо със дим.

краят на света настъпва днес

в десет и дванайсет,

щом влезеш при учителката,

която вечно носи черно

и се зачудиш за пореден път

какви ли чувства се опитва да облича

в такива мрачни и измамни цветове

и колко самота я чака вкъщи,

когато се прибира,

за да ги свали от себе си.

краят на света настъпва днес

в четири и двадесет и две следобед,

когато научаваш

за последния дъх на

някаква незнайна братовчедка на дядо ти

и виждаш по лицата

на роднините си

как тази толкова невзрачна смърт

посява в тях зародиша на края,

от който всички са потънали във страх.

краят на света настъпва днес,

привечер, във седем и една,

когато се разплакваш

още щом от телевизора се чуе

как започва новинарската емисия -

вече знаеш, че заради нея

само ще се разболееш

от хроничен страх,

щом вървиш по тъмно сам през улиците.

краят на света настъпва утре,

малко след като удари полунощ -

ти стоиш във празната си стая

и в ума си, пълен до ръба със мисли.

писъците ти умират във възглавницата,

докато обмисляш

края на света си;

докато не видиш

ранните лъчи на слънцето

да се протягат през прозореца

и да те галят топло,

повтаряйки, че всичко

в крайна сметка ще се нареди,

колкото и пъти

днес светът да свърши...

07:03

краят на света настъпва днес

началото му

също.

до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,

че понякога

вместо със думи

аз ви пиша

с тишина;

но не мога

да поместя мислите си

в изречения,

щом напират

да напуснат тялото ми

като вадички, течащи от очите ми

и вливащи се

във едно безкрайно нищо.

тишина -

това е най-болезненият стих,

който ще чета сама на себе си,

преди шумът да ме напусне

и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -

прегърни го,

боядисай го в любимия си цвят,

излей го върху листа с думи,

дори и да не можеш да ги подредиш.

свири, танцувай и изпей

поемите, които не написах;

използвай ги

да счупиш тишината

на замръзналия свят навън,

пречупващ ни под своята статичност.

превърни се в шум

и заразявай другите,

за да ги излекуваш

от безвременното отчуждаване.

това е - антидот на тишината,

който да събира хората

със мислите им

и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;

знам,

че някой друг все пак ще ви напише;

за да освободите най-накрая някого

от собствения му затвор

на несподеляне.

ала на мен сега ми трябва тишина,

с която да се чувствам лека,

чиста,

с която да повярвам във шума;

да се събудя

и да се пречистя.

Стихотворението е отличено в средношколския
конкурс за поезия "Възкресения 2017".